Известният журналист и публицист Ивайло Цветков–Нойзи беше гост в подкаста „МачКаст“, където говори открито за футбола, Левски и личните си спомени, натрупани през десетилетията. Разговорът мина през история, емоции, критика и надежда – точно така, както го усеща един истински фен.
Любов по наследство и първите спомени
За Нойзи привързаността към Левски не е въпрос на избор, а на родова памет. Тя идва още от прадядо му по майчина линия, който е бил сред основателите на клуба. По бащина линия пък всички поколения са били „сини“.
Първият мач, който остава завинаги в съзнанието му, е Левски – Реал Мадрид с имена като Дел Боске и Сантияна. Първото посещение на „Герена“ не е дерби, а двубой със Славия в началото на 80-те – време, което днес звучи почти легендарно.
От трибуните до управлението
Нойзи си спомня и периода, в който е бил част от Управителния съвет на Левски – около година и половина след като Наско Сираков поема акциите. Това са тежки и драматични времена, когато клубът се бори за оцеляване.
Той признава, че не е търсил ръководна роля, но когато Левски е бил в беда, не е имало как да откаже. Отговорността е била огромна – не само пред феновете, но и пред поколенията левскари преди него. Според него именно фенските дарения са били решаващи, за да продължи клубът да съществува.
Днешният Левски и ролята на Веласкес
По отношение на настоящия отбор на Хулио Веласкес, Нойзи остава умерен оптимист. Той признава, че е скептик по природа и не вярва, че титлите в България се решават само на терена. Но ако Левски стане шампион – това ще е радост, без значение от контекста.
Разликата спрямо предишни години според него е ясна – отборът вече има структура. Ако преди е царял хаос, сега има система и идея, а в това испанският треньор има сериозен принос.
Фенът от другата страна
Да бъдеш едновременно фен и част от ръководството е тежко изпитание. Нойзи го описва като огромна морална отговорност, особено когато знаеш, че хората дават последните си пари за клуба.
Той не крие разочарованието си, че не всички в историята на Левски са носили тази отговорност достойно, но подчертава, че силата на клуба винаги е идвала от обикновените хора по трибуните.
Мачове, които не се забравят
Сред най-ярките му спомени е легендарната победа с 7:1 през 1994 година. За по-ранните епохи – тази на Гунди и Соколето – той говори с респект, макар да не ги е гледал на живо.
Нойзи си спомня и странния период, когато клубът се е наричал Левски-Спартак – време, което описва като груб опит за подмяна на идентичността. Въпреки това любовта към отбора остава неподправена.
Славия – съперник, но не враг
Макар да е заклет левскар, Нойзи признава сантимент към Славия. Причината е проста – именно оттам започват първите му футболни опити, когато като ученик е забелязан от треньори в „Овча купел“.
Кариерата му не потръгва, основно заради липса на желание за тичане, както сам се шегува. Но футболът остава негова голяма страст.
Врагове, съперници и човещина
Когато става дума за дербитата, Нойзи е категоричен – винаги е викал за Левски. Славия не е враг, а истинското противопоставяне е друго, добре известно на всички.
Въпреки футболните страсти, той подчертава, че човешкото винаги е над всичко. Пример за това е реакцията на Левски в подкрепа на Борислав Михайлов и Любослав Пенев – жест, който показва, че отвъд цветовете има уважение и солидарност.
Разговор, който напомня защо Левски за мнозина не е просто клуб, а начин на живот.
